„Обичах те толкова дълго“ е филмът, за който Кристин Скот Томас бе номинирана за Златен глобус и може би най-сетне ще получи своя Оскар. Чака го толкова дълго!

текст ирина иванова
фотография Keystone/Sipa Press, Guliver Photos/Getty Images

 

Макар че живее в Париж повече от 25 години и счита себе си за натурализирана французойка, понякога тя обича да се прави на истинска англичанка. Така например, когато отсяда в хотел, първото нещо, което Кристин Скот Томас прави, е да си поръча чай в стаята. След като й го донесат, отпива една глътка, а после задължително се обажда на румсървиза и вдига скандал, че чаят е ужасен. „Поръчах чай, а не чаша топла вода, нали така?! Не мога да разбера какъв е проблемът да направите приличен чай?!“ И трясва слушалката. Ако я питате защо го прави, тя неизменно отвръща: „Англичаните никога не са доволни от чая, който им приготвя някой друг.“ Самата тя определя този си навик като „симптоматична проклетия“ и го нарича „Кристин Скот Томас маниер“ - нещо като нейна запазена марка. Всъщност обаче е наясно, че не е „кой знае каква англичанка“. „Истината е, че аз съм парижанка“, обича да казва тя.

Кристин никога не си е падала особено по Англия и съвсем никога - по родното си селце в графство Дорсет. Англия е прекалено мрачна за нея, а Дорсет я изпълва с болезнени спомени. „Израснах по средата на нищото, домът ни бе сред едно огромно поле. Бяхме напълно изолирани“, разказва Кристин. Баща й е пилот в Кралските военно-въздушни сили („Беше ужасно красив, просто великолепен мъж“) и загива при инцидент по време на полет, когато Кристин е на шест години, а майка й е бременна с четвърто дете. След смъртта му майка й се омъжва повторно. Отново за пилот. Шест години по-късно историята се повтаря и вторият баща на Кристин също загива при катастрофа във въздуха. Майка й остава вдовица за втори път, а е едва на 33 години. „Когато баща ми загина, мама ме зарече да не плача. При никакви обстоятелства. Най-страшното бе, че изобщо не трябваше да говорим за смъртта на татко. Това беше военен инцидент, а ние бяхме семейство на военни и трябваше да се правим, че нищо не се е случило. И продължихме напред, без да се наплачем истински и заедно, както ни се искаше. Жестокото е, че с нас се случи най-лошото, а после се случи пак. Беше много тежко, но по-късно, когато станах актриса, всичко това се превърна в някакъв акумулатор за мен.“ Актрисата излива насъбралите се сълзи по време на снимките на „Английският пациент“, където героинята й загива именно при самолетна катастрофа. „Това беше моят катарзис. Понякога животът и изкуството се допълват по странен начин“, казва тя.

Преди да стигне обаче до този катарзис, Кристин трябва да извърви доста дълъг път, защото нейното утвърждаване като актриса не е никак лесно. Всъщност втората причина да зареже Англия е свързана тъкмо с актьорството. Тя е приета в прословутото Лондонско театрално училище, но изкарва там само година, тъй като един от преподавателите й заявява, че ако наистина иска някога да играе лейди Макбет, ще е по-добре да отиде в любителска трупа. Кристин напуска моментално. В Лондон живее на квартира над евтино магазинче за риба и всеки ден гледа самолетите, които летят занякъде. „В онези години бях дебела и много срамежлива, нямах никакви приятели, чувствах се ужасно и не на мястото си. Тогава прочетох някаква обява, че френският Vogue търси да назначи офис асистент, нещо като момиче за всичко. Естествено, не ми стискаше да кандидатствам за работата, но поне си избрах дестинация за бягство. Реших да замина за Париж по програмата au pair, която набираше момичета за гувернантки. Това решение изцяло промени живота ми.“

Семейството, в което Кристин работи като гувернантка, се оказва близко до актьорските среди и малката Мери Попинз се връща към мечтата си да стане актриса. Шокът от промяната като цяло й се отразява добре. Три месеца, след като стъпва на френска земя, тя вече е редовен посетител на всевъзможни арткупони. След още три месеца си хваща гадже - „красиво момче, но глуповатичко“ - а след още три – друго, което досущ прилича на първото. В края на първата й година в Париж обаче на хоризонта се появява многообещаващият млад гинеколог д-р Франсоа Оливиен, който моментално се влюбва в Кристин. Тя – не. Само хладно заявява: „Поласкана съм все пак. Гинеколог да се влюби в жена, е все едно проститутка да се влюби в мъж. Тези хора имат сериозна база за сравнение.“ Кристин вече има достатъчно високо самочувствие – всички говорят за невероятните й гълъбови очи и хладната ирония, с която едновременно респектира и омагьосва.

Да, Кристин не се влюбва във Франсоа от пръв поглед, но пък Господ й е дал достатъчно здрав ум, за да разбере, че този евреин, за когото всички казват, че го очаква бляскаво бъдеще в медицината и който с готовност полага това бъдеще в краката й, струва сто пъти повече от всичките й досегашни гаджета, взети заедно. Двамата заживяват в огромна къща, която споделят с още цял куп приятели на Франсоа. Така Кристин става част от каймака на младата парижка интелигенция. „Ако не бяха тези години в живота ми, никога нямаше да мога да изиграя типичната европейска хайлайф кучка – роля, която неведнъж са ми поверявали.“ Роля, която години по-късно й омръзва до смърт. И в живота, и на екрана.

Един ден кой знае как в сравнително затворената компания на Кристин и Франсоа се появява странна птица. Цветнокож музикант, облечен в лилава риза и с обувки на високи токове... Представят й го като Принс. Кристин го пита небрежно и нахакано (тя наистина е съвсем нов човек!): „Защо ходите на токчета? Защото сте нисък ли?“ „Не - отвръща й музикантът още по-небрежно и нахакано. - Защото жените харесват високи токчета. Дори когато ги нося аз.“ Кристин е жена, която може да оцени един остроумен отговор. А Принс е мъж, който може да оцени една красива жена (в крайна сметка по онова време е гадже със самата Ким Бейсинджър, макар че тя все още не е звезда). Той й предлага да се снима в режисьорския му дебют Under The Cherry Moon и този филм се превръща и в неин дебют на голям екран. Двамата с Принс никога повече не работят заедно, но остават близки. Кристин е първата, която му се обажда, за да го подкрепи през онзи мрачен октомврийски ден на 1996 г., в който ден музикантът изгубва единственото си дете, родено със синдрома на Пфайфър – болест, при която дишането е невъзможно без дихателен апарат. По-късно, когато тя самата вече има деца, Кристин заявява, че сърцето й спира да бие винаги, когато си помисли какво е преживял Принс.

Кристин първа предлага брак на Франсоа. Снима филм в Калифорния и изведнъж отново я наляга онова добре познато мрачно английско настроение, както тя нарича чувството, че не си е на мястото. Странно – Ел Ей е толкова слънчев! Тя обаче усеща, че просто не харесва Америка и никога няма да я хареса. „Прекалено много шоу в бизнеса, прекалено много бизнес в шоуто, прекалено много рок звезди по улиците, не е за мен“, казва си тя и звъни на Франсоа. „Живеем заедно вече шест години. Хайде да се оженим и да имаме деца“ - предлага му тя.

Сватбената церемония е в градината на семейната къща на Кристин Скот Томас в Дорсет. Кристин иска да отпразнува победата си над миналото и най-вече да направи едно бясно парти на мястото, на което години наред се правят само погребения и помени, на които никой не трябва да плаче. Довлича цялата парижка компания и волният френски дух завладява Дорсет. И всеки може да се смее и да плаче колкото поиска. На сутринта Франсоа заминава за Париж, а Кристин - за Лондон, където има снимки. Така първата седмица от брака си прекарват разделени.

Когато разбира, че е бременна, актрисата моментално се записва на курсове по автохипноза, тъй като няма особено хубави спомени от четирите бременности на майка си и иска непременно да се пребори с тази си нагласа. Още след третия сеанс усеща истински покой в душата си и през цялата бременност се чувства прекрасно като работи чак до шестия месец. Раждането на първото й дете – дъщеря й Хана, продължава цели 14 часа, но по-късно Кристин споделя, че е изпитала огромно удоволствие по време на контракциите, въпреки „че се чувства глупаво и дори виновна като го казва.“ „Не че не ме болеше, болеше ме, но ми хареса усещането да давам живот и искам пак.“ Ражда още два пъти.

Малко след раждането на първото й дете, в семейния живот на Кристин се появява и първият проблем - майката на Франсоа се премества да живее в съседен апартамент, за да й „помага“. Конфликтът между двете е най-вече за това кой да властва в кухнята. Мадам Оливиен, като всяка французойка, е убедена, че е велика готвачка, но въпреки това всяка вечер се храни навън или поръчва храна за вкъщи. Кристин пък се научава да готви по собствените си думи „от лакомия“ и затова става много добра. Обича да казва: „Не знам за мъжете, но пътят към моето сърце със сигурност минава през стомаха ми. Пък и яденето е национален спорт във Франция – затова я обичам тази страна.“ Двете със свекърва си така и не успяват да си поделят кухнята, но затова пък откриват, че имат обща страст. Най-древната женска страст, която ги сплотява завинаги. Шопингът.

Мадам Оливиен показва на снаха си всички тайни и явни местенца в Париж, които една жена трябва да знае – парфюмерии, малки книжарници, бутици, бистра. Кристин се влюбва в Париж именно благодарение на мама Оливиен и до днес твърди, че около всяка смяна на фешън сезоните устата й се пълни със слюнка и трябва пак да се подлага на автохипноза, за да се овладее. „Шопингът е част от духа на Париж“, твърди тя в свое оправдание и добавя: „Пък и хората са много интересни – този „галски шик“, в който ме обвиняват, не се постига току-така.“

Филмът, който изстрелва Кристин сред звездите, без съмнение е „Четири сватби и едно погребение“ на англичанина Майк Нюъл. След премиерата никой не говори за Анди Макдауъл, която изпълнява главната роля. Всички говорят само за Кристин Скот Томас. Тя получава и най-ценната за нея награда – БАФТА (наградата на Британската филмова академия) за най-добра актриса в поддържаща роля. Онзи Лондон, който някога я обяви за „безнадежден случай“, сега е в краката й. Вече не й се струва чак толкова мрачен.

Засипват я с предложения за нови филми. И все й предлагат същата роля – на иронична, вечно пушеща англичанка с много пари и много свободно време. Кристин винаги е смятала, че няма нищо по-опасно за актьора от един успешен филм, защото после всички играят на сигурно и ти предлагат „нещо подобно“. Тя обаче не иска нещо подобно, а нещо различно. Затова приема да участва във всякакви безумни, нискобюджетни френски проекти – само и само да не се повтаря. Накрая и това й омръзва. „Честно казано, някои от режисьорите, с които снимах, трябваше да бъдат изпратени на психоаналитик, вместо да им дават камера да правят филми.“ Тя е особено ядосана, когато на улицата някакъв младеж подвиква след нея: „Хайде, Кристин, ще се видим в следващия ти тъп европейски филм!“ Но не може да отрече, че човекът е прав. В този ден Кристин се зарича, че в най-скоро време ще играе в истинска холивудска суперпродукция.

Един ден тя прочита романа на Майкъл Онтаджи „Английският пациент“ и той я омагьосва. После разбира, че Холивуд е откупил правата за екранизацията и че режисьор ще бъде някой си Антъни Мингеля. Кристин решава, че това ще бъде „нейният филм“. Търси връзки в Холивуд, среща се с Мингеля, който обаче я отрязва. Мингеля е италианец по кръв, макар и роден в Англия, и си представя някоя по-страстна жена. „Аз съм страстна! Питайте мъжа ми!“, отчаяно заявява Кристин. „За една англичанка – може би. Но тук е Холивуд. Трябва да си... просто страстна. Пък и май попрекалихме с европейците – аз, Рейф Файнс, Жулиет Бинош...“ Когато чува, че Рейф Файнс ще участва, Кристин моментално си определя среща и с него. След срещата Рейф звъни на Мингеля: „Никой никога не е искал някоя роля така страстно, както Кристин иска тази. Мисля, че е съвършена.“Кристин побеждава. Тя и до днес има репутацията на актриса, която със зъби и нокти се бори за ролите, за които смята, че си струват. За „Английският пациент“ тя е номинирана за „Оскар“ и вече никой не може да й подхвърля реплики за „тъпите й европейски филми“.

Естествено след грандиозния успех на „Английският пациент“ вратите на Холивуд са широко отворени за Кристин. Тя обаче за втори път осъзнава, че това не е нейното място. И пак звъни на Франсоа: “Ботоксът е заразен, да знаеш. Ако остана дори още една седмица в това царство на ботокса, ще се оставя да ме надупчат цялата или директно ще легна под ножа на някой пластичен хирург.“ Този път Франсоа й предлага: „Хайде да имаме още едно дете, какво ще кажеш? Ела си у дома!“ Кристин се завръща в Париж и година по-късно – през 2000-ата – ражда третото си дете, Джордж. Същата година става на 40 и от този момент нататък нейна любима фраза е „Вече съм от погрешната страна на 40-те“.

За пръв път Кристин усеща, че остарява, когато навършва 37. Решава да вземе мерки и отива – пак за пръв път в живота си – в бюти център. Препоръчва й го мама Оливиен. „С какво се храните?“, питат я там. „Топли багети, масълце, шунка...“, започва да изброява Кристин. „О, мадам! Трябва да спрете и спешно да се прочистите от токсините! Всичко това се лепи директно на дупето.“ „Е и какво? Имам голям задник, знам. Но иначе какво ще гледат мъжете, които вървят след мен?!“ - заявява Кристин, но все пак спира хляба и масълцето и се подлага на специални масажи. След няколко месеца констатира две неща – да, когато се погледне в огледалото, наистина изглежда прекрасно и не, когато се обърне внезапно на улицата, мъжете зад нея определено не зяпат нейния задник, а задниците на колите, които минават. И за какво е всичко! Пък и тези масажи отнемат толкова време!

След като преминава „от грешната страна на 40-те“, Кристин се успокоява. Тегли чертата и вижда, че има всичко – три деца, блестяща кариера, купища със сценарии, изпратени специално до нея. И то във време, когато актрисите, навлезли в средната възраст, все по-трудно попадат на хубави роли. Съпруг...

Съпруг... До един момент Кристин е абсолютно убедена, че съвместният им живот с Франсоа е „истинска приказка“. Докато един ден не вижда обща снимка на двамата в някакво списание. Принцът от приказката е понапълнял, пооплешивял, а тя... Нека си го кажем – тя излъчва енергия и страст. Дори повече, отколкото преди. Тази разлика я изпълва с нервност и усещане, че някак не е на мястото си до Франсоа. Нито той до нея. Да, той е съвършен съпруг и съвършен баща, но в цялото това съвършенство нещо куца. Нещо трябва да се промени. Кристин отново търси дестинация за бягство. И решава – ще зареже киното за известно време, ще прибере в чекмеджето всички тези чакащи сценарии и ще се отдаде на театъра. Има достатъчно предложения и за това.

Спира се на едно от тях – предлагат й роля в „Три сестри“ по Чехов. Ето къде ще излее внезапно връхлетялата я неудовлетвореност. Пиеса на Чехов – това е точното място.

Кристин среща младия актьор Тобиас Менси още на първата репетиция и светкавично се влюбва в него. Той обаче – не. Тобиас е с 14 години по-млад, висок и красив. Но Господ му е дал достатъчно здрав разум, за да разбере, че Кристин Скот Томас струва сто пъти повече от всичките му гаджета взети накуп – с прекрасните си роли и още по-прекрасните си връзки в киното. И че е готова да положи в краката му всичко това. Просто защото точно в този момент тя има остра необходимост от нова любов.

Нещата се развиват светкавично. Кристин заявява на Франсоа, че иска да се разделят и се изнася от общия им дом. Тобиас се премества при нея. Актрисата спира да дава всякакви интервюта, за да не притеснява все още фактическия си съпруг и децата си с изявления относно раздялата и новата си връзка. Причините за раздялата обаче са ясни на всички – Тобиас дава на Кристин емоции, секс, страст. Тя се променя до неузнаваемост. Спира да готви. Забравя дори шопинга. Навлича каквото й попадне, слуша Led Zeppelin и топи кроасаните си в сутрешното капучино – точно както прави Тобиас. Един ден двамата са заснети от папараци да излизат, хванати за ръка от малък италиански ресторант и да се прибират в апартамента на Кристин. Снимките плъзват навсякъде. Актрисата продължава да отказва коментари, но такива все пак се появяват. Странното е, че нападат предимно гаджето й – преди всичко за това, че прави „любов по сметка“ и че най-вероятно благодарение на връзката си с Кристин е получил роли във филми като „Казино Роял“ и „Изкупление“. И дали защото това не е чак толкова далеч от истината, или защото той вече си е стъпил на краката и си е създал собствени контакти в киносредите, но Тобиас решава да сложи край на връзката. Измъква се с типично мъжка реплика. „Ти си прекалено силна за мен“, заявява той. Кристин едва се опомня от раздялата. За пръв път й се случва тя да е зарязаната. И докато всички смятат, че тя ще се върне с подвита опашка при мъжа си, Кристин си мисли: „След като все още има неща, които да ми се случват за пръв път, значи не съм толкова стара.“ Осъзнава, че точно сега е майката, която иска да бъде; жената, която иска да бъде, и актрисата, която иска да бъде. И че не би заменила за нищо на света своите 48 години за 30 например. Защото точно сега не би се задоволила с нищо по-малко от това, което има – във всяко отношение.

Сега Кристин иска да работи. И търси сценарий, за който ще си струва да се бори със зъби и нокти.